ЗДРАВЕЙТЕ, ПРИЯТЕЛИ! 
     На утрешния ден прекланяме глава пред АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА - навършват се 170 години от рождението му. Напомнят Ви го авторите на блога - учениците от 9-а клас, преподавателката им по история - Зоя Йончева и класният им ръководител инж.Лидия Христова, всички от Професионална гимназия по текстил и дизайн - Враца. Нарекохме се "Искрици" и Ви предлагаме своите мисли, които са плод на преклонението ни пред АПОСТОЛА. 
      Стоя пред белия лист с писалка в ръка и не зная как да започна. Пред мен си ти. Всъщност, твоят портрет в кабинета по история. Искам да пиша за теб, Апостоле! Но ме смущават очите ти. Погледът ти прониква през мен и се рее някъде в безкрая. Този поглед не е трепвал хиляди пъти при срещите със смъртта. Кого търсиш там, Апостоле? Тези, които заклеваше да тръгнат на смърт срещу тирана? Душите им отдавна бродят по небето над България, а имената им тънат в забрава. Гробовете им останаха незнайни, а днешните” герои “ им свалят бюстовете за метал. За бронз, Апостоле. Разбираш ли? За бронз! Листът пред мен е чист като твоята съвест и се страхувам да не го изпълня със злъч...Вземам тефтерчето ти и чета твоите сметки. Дребни сметки за опинци и шекер. Малки сметки на голям човек. В тях няма излишни разходи. А виж, да ти покажа аз днешните вестници-брифинги, коктейли, разходи за мерцедеси и вили с басейни... Гешефти за милиони и то не в грошове, а в долари и евро, за ковто сила ти даже и не си подозирал, когато си се “скитал бездомен, без сън, без покой, под вънкашност чужда и под име ново, със сърце порасло и за кръст готово”. Няма сега кой да тръгне към кръста, макар, че твоят портрет виси над меки кресла в тежки кабинети... Не помним кога точно сме чули за теб. Бабите, учителките ни четяха разкази чудни за твоите подвизи. През годините сме посещавали родния ти дом- музей в Карлово.Многократно сме били във “ Вознесенската църква”, където си пял. Минзухарчетата пробиват черната земя като игли, в родния ти дом се носи дъх на здравец и аромат на бръшлян и чемшир. Пръсват се цветовете на мушкатото. Минават години..., Гина Кунчева тъче, преде, а на тавана през лятото увисва люлка и в нея проплаква синеоко момченце- Василчо. После става страшно и тъмно...робство. Зад билото се поклаща застрашително фес или чалма. Левски е наш и ние сме негови! Той е символ на нацията ни, нейният дъх, първенецът, който не сме извисили достатъчно пред света. Защо името и делото му не стареят? С какво остава съвременен и вечен? Само Левски да беше дал българинът на човечеството, пак би имал право да крачи спокойно през вековете с изправена глава. Организатор, конспиратор, съдник, ръководител. В безкрайната вселена на неговото “Аз” могат да се вмъкнат много добродетели и идеи. И това би било безкрайно много и все пак недостатъчно, ако не беше самочувствието му на борец против всякакво робство. Това е вроденото самочувствие, което го прави велик! Борбата на българския народ не се е водила не се е водила върху тясната територия на етническите ни граници. Познаваме упованието на Русия, историята ни е свързана с борбата на гърците, сърбите, черногорците, херцеговинците и други, пъшкащи под османско иго племена на Балканите. Пред нас се откроява един гигант, който българите откроиха като най-великият, с тази разлика, че българинът от Карлово не е легенда, смела и страховита, а истина, без която науката ни днес не би била такава. И ние винаги ще свеждаме глава пред това чутовно и почти правдоподобно явление със своята всеотдайност на делото. От площадите в страната, където се извисява неговият обелиск ще излитат ракети и факли, ще се полагат цветя и венци. Всяка година българският народ издига ритуал на поклонението и признателността. Ще го прави и в следващите сто по сто години, защото неговият земен бог се е родил преди 170 години, и то, за да засили жаждата за Свобода. В действията му има преди всичко смелост, но има и тъга. Има горест по непостигнатото, а може би по непостижимото. Има и непреклонност. Има дързост от дързостта на свинаря Ивайло. Има мисъл от мисълта на еретика поп Богомил. В сърцето му е справедливостта и добротата на коравия воин Самуил. Саможертвата му има родство с тази на босоногия духовен пастир Евтимий. Непримиримостта му към робството взриви тази на светогорския монах Паисий. Той беше нужен на времето си, на нас даде шанса да живеем в земята на Левски. Твоите дела, Апостоле! Уви, не можем да те достигнем. Твърде високо е бесилото ти. Но ти ни сочиш най- верния път към служенето на народ и Родина, на единство на слова и действие, към безкомпромисна всеотдайност. Гледаш ни строго от портрета на стената. Ти можеш и без ръкопляскания и подмазвачи. И насън внушаваш чувство на всеотдайност към народ и Родина, тласкаш във вечно движение времето. А ние те преоткриваме все повече. Имаме привилегията и дълга да живеем в твоята България. Многократно сме се питали какво би станало с теб, ако беше дълголетник? Остава онзи ореол, който ще ни вдъхва сила и разум, за да бъдем и ние, младите българи, като Левски достойни в нова, обединена Европа! Твоите дела, Апостоле! Уви, не можем да те достигнем. Твърде високо е бесилото ти. Но ти ни сочиш най- верния път към служенето на народ и Родина, на единство на слова и действие, към безкомпромисна всеотдайност. Гледаш ни строго от портрета на стената. Ти можеш и без ръкопляскания и подмазвачи. И насън внушаваш чувство на всеотдайност към народ и Родина, тласкаш във вечно движение времето. А ние те преоткриваме все повече. Имаме привилегията и дълга да живеем в твоята България. Многократно сме се питали какво би станало с теб, ако беше дълголетник? Остава онзи ореол, който ще ни вдъхва сила и разум, за да бъдем и ние, младите българи, като Левски достойни в нова, обединена Европа! Знаеш ли, Апостоле? Ти трябва да си благодарен на този, който те предаде, на тези, които не можаха да те освободят от турската потеря. На тези, които те изпратиха на мрачната бесилка, на която ти “ увисна със страшна сила”. И стана светец за твоя народ. Защото, знаеш ли, Апостоле, че ако беше останал жив, следосвобожденските хиени щяха да те хвърлят в затвора при Петко Войвода. Защото не е имало, няма и няма да има светец като теб! А сега си там, високо, на пиедестала на безсмъртието и тук, в нашите сърца, като вечен огън, чийто пламък ни сгрява в студените зими на безвремието и на вярата в миналото и бъдещето. Ето, че почерних белия лист с тъмни мисли, Апостоле! А навън тогава е валял едър сняг и е покривал земята с чисто бяла пелена. Чисто бяла, като твоята съвест и дело. Няма ги стъпките ти по снега. Но аз си спомням случая с онзи турски офицер, тръгнал по следите ти, посочени му от предател, за да залови тебе – “демона на империята”! Но какво видял на калната пътека преследвачът? Във вдлъбнатината на твоята стъпка се е била събрала дъждовна вода и от нея кротко пиела сърна. Трепнало сърцето на турчина и той си казал: “Щом сърна пие вода от стъпките на този човек, значи, той е светец”. Върнал се в София и си подал оставката пред миралая. Днес никой не си подава оставката! И днес си ни нужен, Апостоле! Ето това си днес за нас, Апостоле! Светец и съдник на делата ни!